В страната на мълчанието
с улиците от плът
замесени с облачна сол,
подострени с рани
така ли се плъзва ръка –
игуана върху пясък
бесило на съседната стена
и стих за чувства,
икона в очите ти,
между пръстите – мъгла…
И спомени някакви – намислици
нишки на безсмислието,
когато се разнищи слуха ти
и артериите ти пишат музика
нито нота през живота не прочели.
Така ли се стеле емоция –
по звук непосветен,
в оръфана нотна тетрадка
,
който скрива и точките след полунощ
скрива ореола,
а ти се взираш в някакви екрани –
себепознаваш се,
отричаш,
после пак
пак
пак
пак
по вертикалата
бродираш фрески
стените на нечий живот
спътник – безсъние…
около прашна планета…
мъждива луна
без извор от думи,
без,
цветове,
без огън да те пропука.
Пей, Йоане, пей…!
Аз не разбирам,
не обичам реклами, неон,
но, да –
припознавам те в облаците
без съмнение те припознавам
и питам островърхите спомени –
докога като забавено салто,
докога като закъсняла програма
късна, ненужна емисия
докога обърканата симфония
на душата ми
в безореолната изповед –
като инвалидна количка
за рапсодии, симфонии,
нотни листове, подписани с восък,
с всичките ти собствени имена
Музика ли е
… на ръба на тишината
кръвта ми ...
